Жозефин Бейкър влезе в Пантеона на героите
Жозефин Бейкър стана първата чернокожа и едвам шестата жена, която бе приета в Пантеона в Париж - храм на славата, в който се отдава благодарност на най-значимите за историята на Франция личности. Неокласическата постройка в сърцето на Париж, увенчана с надпис: „ На великите мъже от признателната нация “ е създадена по модела на тази в Рим и съхранява останките на именити фигури от политиката, културата и науката, включително философите Волтер и Жан-Жак Русо, и литературни светила като Александър Дюма, Емил Зола и Виктор Юго.
По този мотив RFI споделя за основни моменти от живота на тази изключителна жена и артистка — герой на френската опозиция, деятел за цивилен права и пионер на расовото многообразие със собствено многорасово семейство.
Необикновеният живот на Джоузефин Бейкър
Родена като Фреда Джоузефин Макдоналд в последна беднотия в Мисури през 1906 година, Бейкър напуща учебно заведение на 13-годишна възраст. След два несполучливи брака – взима името Бейкър от втория си брачен партньор и съумява да си откри място в един от първите напълно черни мюзикъли на Бродуей през 1921 година
Подобно на доста чернокожи американски актьори по това време, Бейкър се реалокира във Франция, с цел да избяга от расистка дискриминация вкъщи.
Поличка от банани
В Европа, като една от първите звезди на американската черна просвета, тя има сензационен триумф. Благодарение на нея много французи за първи път чуват джаз.
Ърнест Хемингуей, който по това време живее във френската столица, споделя, че Бейкър е " най-сензационната жена, която някой е виждал ". Пабло Пикасо се удивява на нейната „ усмивка, която поставя завършек на всички усмивки “.
През 1927 г. шоуто ѝ се мести в кабарето Фоли Берже, и Бейкър танцува чарлстон, облечена единствено с гердан перли и поличка от 16 гумени банана. Франция, която има много африкански колонии, е изумена от нейното показване, в което някои хора по това време виждат пародия на сексуалните фантазии на доста бели мъже.
„ С расистките мечти от една страна — и колониалните от друга, наподобява заслужено да се каже, че въздействието на Бейкър върху Париж... имаше толкоз общо с гения ѝ, колкото и с цвета ѝ “, написа американския литературен критик Филис Роуз. Илана Наваро, която направи документален филм за Бейкър през 2018 година, споделя: „ Тя трансформира бананите, съвършеният расистки знак, във фалически титли “.
Шпионин и воин от Втората международна война
През 1937 година тя се омъжва ца френския фабрикант Жан Лион и приема френско поданство — но бракът не продължава дълго. Въпреки това тя помога на него и еврейското му семейство да избягат от нацистите и да стигнат до Съединени американски щати.
Това бе един от многото военновременни подвизи, в които Бейкър показва същата смелост, като тази да откаже да играе пред сегрегирана аудитория в Съединените щати, неизвестен ход по това време.
Тя става разузнавач на френския боен водач в заточение военачалник Шарл дьо Гол и употребява уменията и контактите си, с цел да получава информация за проектите на италианския фашистки водач Бенито Мусолини. Става информатор, пощальон и държанка на шефа на контраразузнаването на Дьо Гол в Париж. Изпраща отчети в Лондон, написани със симпатично мастило в нотните ѝ листове, работа, за която по-късно е наградена с Кръст за храброст и Ордена на Почетния легион.
„ Франция ме направи това, което съм “, каза тя. " Парижани ми дадоха всичко... Готова съм да им дам живота си. "
" Племето на дъгата "
След няколко спонтанни аборта тя и четвъртият й брачен партньор, шефът на оркестъра ѝ Жо Буйон, осиновяват 12 деца от друг етнически генезис. Тя настанява своето „ племе на дъгата “ в замъка Шато де Миланд в Дордон в югозападна Франция.
По-късно Бейкър трансформира своята многорасова химера в тематичен парк, отдаден на международния мир. Но високите й идеали и огромните упоритости не бяха задоволителни с цел да ѝ платят сметките и тя затъва в задължения. Съсипана, се завръща на сцената в напразен опит да избави имението си.
Нейната сънародничка американка, принцеса Грейс от Монако, ѝ се притече на помощ, като през 1969 година ѝ осигурява жилище на многодетното семейство на Френската Ривиера.
Жозефин Бейкър умира от мозъчен кръвоизлив на 12 април 1975 година, на 68 години, ден след звездната церемония, с която отбеляза половин век на сцената.
По този мотив RFI споделя за основни моменти от живота на тази изключителна жена и артистка — герой на френската опозиция, деятел за цивилен права и пионер на расовото многообразие със собствено многорасово семейство.
Необикновеният живот на Джоузефин Бейкър
Родена като Фреда Джоузефин Макдоналд в последна беднотия в Мисури през 1906 година, Бейкър напуща учебно заведение на 13-годишна възраст. След два несполучливи брака – взима името Бейкър от втория си брачен партньор и съумява да си откри място в един от първите напълно черни мюзикъли на Бродуей през 1921 година
Подобно на доста чернокожи американски актьори по това време, Бейкър се реалокира във Франция, с цел да избяга от расистка дискриминация вкъщи.
Поличка от банани
В Европа, като една от първите звезди на американската черна просвета, тя има сензационен триумф. Благодарение на нея много французи за първи път чуват джаз.
Ърнест Хемингуей, който по това време живее във френската столица, споделя, че Бейкър е " най-сензационната жена, която някой е виждал ". Пабло Пикасо се удивява на нейната „ усмивка, която поставя завършек на всички усмивки “.
През 1927 г. шоуто ѝ се мести в кабарето Фоли Берже, и Бейкър танцува чарлстон, облечена единствено с гердан перли и поличка от 16 гумени банана. Франция, която има много африкански колонии, е изумена от нейното показване, в което някои хора по това време виждат пародия на сексуалните фантазии на доста бели мъже.
„ С расистките мечти от една страна — и колониалните от друга, наподобява заслужено да се каже, че въздействието на Бейкър върху Париж... имаше толкоз общо с гения ѝ, колкото и с цвета ѝ “, написа американския литературен критик Филис Роуз. Илана Наваро, която направи документален филм за Бейкър през 2018 година, споделя: „ Тя трансформира бананите, съвършеният расистки знак, във фалически титли “.
Шпионин и воин от Втората международна война
През 1937 година тя се омъжва ца френския фабрикант Жан Лион и приема френско поданство — но бракът не продължава дълго. Въпреки това тя помога на него и еврейското му семейство да избягат от нацистите и да стигнат до Съединени американски щати.
Това бе един от многото военновременни подвизи, в които Бейкър показва същата смелост, като тази да откаже да играе пред сегрегирана аудитория в Съединените щати, неизвестен ход по това време.
Тя става разузнавач на френския боен водач в заточение военачалник Шарл дьо Гол и употребява уменията и контактите си, с цел да получава информация за проектите на италианския фашистки водач Бенито Мусолини. Става информатор, пощальон и държанка на шефа на контраразузнаването на Дьо Гол в Париж. Изпраща отчети в Лондон, написани със симпатично мастило в нотните ѝ листове, работа, за която по-късно е наградена с Кръст за храброст и Ордена на Почетния легион.
„ Франция ме направи това, което съм “, каза тя. " Парижани ми дадоха всичко... Готова съм да им дам живота си. "
" Племето на дъгата "
След няколко спонтанни аборта тя и четвъртият й брачен партньор, шефът на оркестъра ѝ Жо Буйон, осиновяват 12 деца от друг етнически генезис. Тя настанява своето „ племе на дъгата “ в замъка Шато де Миланд в Дордон в югозападна Франция.
По-късно Бейкър трансформира своята многорасова химера в тематичен парк, отдаден на международния мир. Но високите й идеали и огромните упоритости не бяха задоволителни с цел да ѝ платят сметките и тя затъва в задължения. Съсипана, се завръща на сцената в напразен опит да избави имението си.
Нейната сънародничка американка, принцеса Грейс от Монако, ѝ се притече на помощ, като през 1969 година ѝ осигурява жилище на многодетното семейство на Френската Ривиера.
Жозефин Бейкър умира от мозъчен кръвоизлив на 12 април 1975 година, на 68 години, ден след звездната церемония, с която отбеляза половин век на сцената.
Източник: segabg.com
КОМЕНТАРИ